Детето ми има проблем!

sem

Детето ми има проблем! 

Често аз, а най-вероятно и колегите, чуваме това. Това е „заявката“ от клиента, казано на професионален език. Справяне с проблема НА детето. А само негов проблем ли е това, наистина?

Много рядко в моята практика родителите са склонни да приемат, че проблемът е общ и заедно трябва да се решава, от цялото семейство.

Не сме ли и в ежедневието си такива – „Аз не съм виновен“?! Носим си го от детството това „Не съм виновен!“. Прехвърляме проблема като горещ картоф. Само и само да свалим „вината“ от себе си, само и само да не поемаме отговорност.

Преди месец и повече при мен дойдоха загрижени родители. Дъщеря им, тийнейджърка, имала проблем. Повишена тревожност, чувство за малоценност, чести депресивни състояния, отказ от споделяне, завръщане на „заекването“ в определени моменти, трудно справяне в училище…  Още в началото бащата взе думата и в един момент поиска, за по-добра илюстрация, да ми пусне записа на дъщеря си как заеква. Отклоних предложението. Той настоя. Отново и отново. Търпеливо му обясних, че на този етап този запис не ми върши работа и няма да ми проясни картината повече. Той видимо беше разочарован, дори подразнен. В разказа си често използваше изрази от рода на: „Аз/ние с майка й РЕШИХМЕ“ и следваше какво са решили вместо дъщеря си. Няма да предавам подробно разговора. Накрая, когато стана въпрос кога дъщерята ще дойде на консултация при мен, започнаха едни предложения как да я прилъжат, как да й го поднесат и тем подобни. За него дъщерята не би приела помощ от психолог, защото той (а смяташе че и другите също) поставяше знак за равенство между психолог и психиатър. Обяснихме му със съпругата му разликата, майката дори плахо изрази мнение, че дъщеря им е достатъчно информирана, че не би било проблем това. Той уж се съгласи, но, преди да си тръгнат, заяви: „Ние така и не РЕШИХМЕ какво ще кажем на дъщеря ни, за да я доведем тук при Вас.“

Изводите – направете си ги сами от този бегъл поглед върху ситуацията. Така и не се обадиха повече тези хора. Но аз не съм и очаквала да го направят. Просто явно не се вмествам в представите на бащата за РЕШАВАНЕ на проблема по НЕГОВИЯ начин.

Друг случай. Идва при мен майка, разтревожена, че порасналият й син е много нервен, избухва без причина, държи се зле с домашните… Поразговорихме се. За радост майката беше доста откровена и не скриваше нищо. Когато накрая й обясних, че семейството е единна система и най-често децата са нещо като предпазителите на ел таблото. Когато нещо в системата даде накъсо или се претовари, предпазителят щраква и изключва захранването, за да не стане по-голяма беля. Говорихме доста, много повече от определеното за консултация време. По реакциите на майката, по погледа й, по думите, които вметваше, аз разбрах – казаното от мен е като семе, което попада в благодатна почва. Препоръчах да предаде на бащата разговора ни. Обсъдихме и отношението към сина им от тук нататък. След две седмици тя ми се обади, че синът й се съгласил да дойде при мен. Естествено, че в началото момчето беше като таралеж в атака 🙂 . Постепенно се отпусна и в края на консултацията се смеехме заедно. Накрая споделил с майка си, че напразно се е притеснявал, била съм много готина (не че се хваля, де 😉 ). Това, което сподели след две седмици майката с мен, ми стопли сърцето. Момчето вече било много по-спокойно. Дори разговаряло често с тях, споделяло, което не било правило от години. Стискам палци промяната към едно по-пълноценно общуване, да продължи.

Кое ме провокира да напиша този пост?

Ако си мислите, че психолозите сме хора, които имат готови отговори и решения на всички човешки проблеми, се лъжете. И ние си имаме нашите лутания, нашите страхове, ограничения. Просто сме по-наясно какви са те и си работим върху тях. Така също, което е много важно, нашата работа с даден клиент не е само в рамките на консултацията. Поне за мен винаги не приключва с нея. Често в мислите си се връщам към нещо, което е споделил клиента или се сещам какво бих могла да му кажа, предложа, при следващата ни среща. Като че случаите, казусите, са нещо като енергийни сфери, които кръжат около мен и в даден момент получавам едно прищракване и ме осенява идея какво да правя по-нататък.

Та днес се сетих за онези родители, от първия случай, и за тяхната дъщеря. И ми стана тъжно. Дали бащата ще разбере с прекомерната си опека какво причинява на милото си момиче? По време на консултацията ни, в един момент аз го попитах: „Какво е по-важно за Вас – да сте винаги прав и да става както Вие РЕШИТЕ или дъщеря Ви да е щастлива?“ Отговори „да е щастлива“, но погледът му казваше друго – „не съм готов да пусна контрола и не виждам защо да го правя“. И определено не ме хареса 🙂 . А как иначе – проблемът вече не беше само на дъщеря му.

И аз съм правила доста грешки при възпитанието на моите деца. Вярно е, че тогава не бях осъзнала нещата, които осъзнавам сега. Как ми се иска децата ми да не повтарят нашите грешки с баща им, когато общуват със своите деца. Опитвам се да им го обясня. Но нали знаете какво казвало детето: „Не ми го казвай, а ми го показвай“. Така че думите ми СЕГА имат по-малка сила. По-добре е било да им показвам онова, което искам да проявяват сега към своите деца: търпение, уважение, толерантност към нуждите на детето, безрезервна подкрепа, поощрение… Тогава те просто щяха да продължат модела на родителското семейство и отношенията в него.

А за вас как е – имате ли още време, за да решите чий е проблемът – на детето или общ? В състояние ли сте да работите за своята промяна? Надявам се, силно се надявам да е така и ви стискам палци. Струва си!

Катя Богданова
Обикновена Вълшебница

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *