Едно, две, три…старт!

vaprosiХубавото на личния блог е, че, когато нещо те занимава усилено, напира вътре в теб, можеш да го споделиш не само с един-двама приятели, а с няколко хиляди.

Не веднъж в публикациите си съм засягала темата за синхронностите, за „случайностите“ и за други подобни подсказки от Вселената. За онези, които имат уши да чуят, очи – да видят и сърце – да почувстват, това са не просто стъпки по пътя, а светещи ориентири, които дават много ценна информация.

От няколко месеца забелязвам, че към мен се обръщат за консултация хора, които са изправени пред решаването на задача, която и за мен е била или все още е актуална, в някаква степен. Благодаря на Вселената за помощта и подкрепата, която ми оказва чрез знаците, които поставя на пътя ми – било то хора, с които се срещам или ситуации, в които попадам. Аз пък, от своя страна, внимавам много в разчитане на знаците, защото вече от опит зная, че първо е потупване по рамото, после сръчкване, а накрая, ако още не си се светнал, един ху-у-убавичък ритник. Е, боли, ама все пак е полезно и за твое добро, така че…не боли толкова много 😉 .

Преди време осъзнах един мой проблем в общуването. Оказва се, че изпитвам непоносимост към хора, които се изживяват като жертви и все нещо или някой им е виновен, а те, милите, са безсилни и са окаяна жертва на обстоятелствата, лошите хора, лошия си късмет, произхода си…причини, колкото щеш! Идват при мен за помощ, разнищваме заедно ситуацията, предлагам варианти за изход и решение, а те, вместо да запретнат ръкави, се опитват да ми обяснят как техният случай нийде го няма и тук просто нищо не могат да направят сами. Виж, ако аз се заема да ги оправя или им препоръчам някой, който да им спретне един „сеанс“ и след него те да излязат „чисто нови, почти неизползвани“ (както се казваше по друг повод в един виц), тогава вече нещата ще са други.

Като съм започнала да се изповядвам, нека споделя и друг мой проблем в общуването – с хора, които са гледали филма „Секрет“, изчели са куп книжки, отишли са на няколко семинара и започват да си мислят, че са вече едва ли не преродени. Работата е свършена, презареждането се е случило и те уверено крачат по нов, духовен път. Започват да гледат на себе си като на нещо специално (в което няма нищо лошо, по принцип), но започват да гледат на другите някак отвисоко. Както сподели една моя приятелка, нейна позната („духовно извисена“), често й казвала: „Като стигнеш на моето ниво, ще разбереш.“ Такива хора обичат да повтарят, че ние, човеците, като носители на Божествената искра, имаме неограничени възможности. Каквото поискаме – можем и ще го получим. Стига да го поискаме както трябва 🙂 .  Ето тук се крие подводния камък (а, бе, то си е направо подводен риф;)), в който се препъват всички, които са тръгнали по Пътя.

Идва един момент, когато се случва в живота ни нещо, което така силно ни разтърсва, че се пропуква или направо разрушава вярата в неограничените ни възможности и че за нас прегради няма. Обикновено урокът е болезнен и няма как да не го забележим. Въпросът е дали ще го осъзнаем като урок или ще се върнем в изходна позиция (позиция на жертвата). Ако и когато го възприемем като урок и, вместо да си търкаме сините и да ревем „защо все на мен“, потърсим дълбокия смисъл на тази опитност, която сами, но на друго ниво, сме избрали да изживеем, вече тогава ни се откриват онези, така мечтани неограничени възможности. Тогава вече можем да говорим за преминаване към друго ниво.

Нека обобщя, за да е по-нагледно:

Първо ниво: позиция на жертвата.

Второ ниво: позиция на знаещия.

Трето ниво: повратната точка, от която или се връщаме на първо ниво или преминаваме в следващото,

Четвърто ниво: на осъзнаващия, на онзи, който е открил и усвоил урока и така получава достъп до своята сила.

Ако се върнем към заглавието: това е точката на старта, но не към НЕОГРАНИЧЕНИТЕ НИ ВЪЗМОЖНОСТИ, а към онова, което сме избрали да изживеем като опитност в един друг план.

Преди няколко дни се заформи нещо като спор с една приятелка за това, дали всичко е възможно за всеки. Тя твърдеше, че няма значение какви заложби имаш. Всичко можеш да развиеш в себе си, стига да решиш.
Аз застъпвах идеята, че в нас по рождение са заложени някакви таланти, заложби, които подсказват какво е нашето предназначение и накъде трябва да вървим в нашето развитие. Че, ако имам хубав глас и музикален слух, ясно е накъде трябва да поема и е излишно да зубря математиката, която ненавиждам, но, видите ли, това е моя слаба страна и ТРЯБВА да я развивам. Според моето дълбоко убеждение, всичко е гениално просто, а ние го усложняваме излишно. Ако имам да науча уроци, които ми е невъзможно да науча, ако пребивавам във финансово изобилие и разкош, просто няма да ми бъде позволено да имам вила в Малибу, с хеликоптерна площадка на покрива 😉 . Защото това ще ме отклони от ПЪТЯ, който предварително съм си избрала.

В книгата си „Тринадесетият ключ“ Тина Електра описва Лабораторията на цветовете, където ние проиграваме милионите възможности за развитието ни в поредното ни въплъщение, тук, на Земята. Така че ние вече сме взели своето решение за „генералната линия“ на развитието ни в този живот. Остава да се замислим дали упорито не загърбваме знаците и подсказките и не следваме една химера, която си е просто хабене на енергия, а по-дълбоко погледнато – отклоняване от ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ ЗАМИСЪЛ.

А иначе, ако се върна към началото на публикацията, аз си уча уроците и полека-лека се справям с приемането на хората-жертви и „духовно ПО-извисените“ от останалите.

Искам да спра до тук, защото така ще ти дам възможност да започнеш да търсиш различните идеи, да откриеш своите отговори, които ти подсказа тази статия. Да преразгледаш своето или на твои близки поведение, случки в живота си и да решиш, накрая, дали приемаш или не моята позиция.

При всички положения ще се радвам на твоите коментари. Вече си наясно, че аз коментар не трия, освен ако не съдържа ругателства, не накърнява достойнството на някого от коментиралите или ако подтиква към насилие. Имаш идеалната възможност да разбереш какво мислят и твоите приятели по тази тема като споделиш статията с тях.

Прекрасен ден от мен:

Катя Богданова
Обикновена Вълшебница

 

22 мнения по „Едно, две, три…старт!“

  1. Хората жертви често печелят от тази си роля.Вместо да предпочетат да преборят себе си ,остават там -в жертвеното море и толкова се усъвършенстват в ролята си ,че дори успяват да го превърнат в професия.

    1. Всъщност, я да се замислим, дали наистина печелят от ролята си на жертва? Временните „победи“ им пречат да видят, че са пропуснали още един шанс за своето по-нататъшно развитие. Добре е да се научим да гледаме на нещата по-отвисоко, някак по-генерално и дали това пречи или помага за нашето израстване, а не дали ни е „минал номерът“ и този път 😉 .

    1. Ася, дали наистина са толкова много знаците? А разнопосочни ли са? Защото при мен идват като едно светване, стрелкане на мисъл в главата ми: „А, ето това е!“ И дори да са повече от един, ако целта им е близка, то, най-вероятно се опитват да ни накарат най-после да ги забележим и да си направим съответните заключения. Понякога знаците могат да идват и като реплика от приятел. Това е най-трудно за забелязване, защото не очакваш някаква мъдрост от човек, когото познаваш толкова добре. „Никой не е пророк в собствената си страна!“ Както често обичам да казвам на консултациите си, като че Висшия ти Аз, като не може да се свърже с теб, се обръща към Висшия Аз на другия и му казва: „Моля те, кажи на твоя човек да каже на моя това и това, защото мен не може (не иска) да ме чуе.“

  2. Здравей Катя,
    Приемам всичко което даден човек мисли и твори. Всеки има собствен избор .Живота е една игра.В пространството има изобилие от различни варианти.Можеш да си вземеш.Стоиш като наблюдател и винаги ще намериш правилния вариант.Не се ангажирам с поведението на близки,познати и непознати.Ако ми поискат помощ-давам ,ако ли не -със здраве да си останат.Благославяй всяко живо същество по всяко време с радост, щастие,здраве и късмет!

    1. Наистина, Елеонора, животът е игра! А за непоисканото добро си научих урока по много болезнен начин и сега и аз помагам само ако съм помолена за това и когато аз преценя, че искам да помогна. Трудничко е понякога да си останеш наблюдател, но си струва да продължаваме да опитваме, нали 🙂 ?!

  3. Да, напълно съм съгласно с казаното. Толкова много имаме да учим, че няма време 🙂 А за знаците, аз започнах „някак си“ да ги разчитам повече от преди и „някак си“ знам, че са правилни.
    Нямам идея как и кога е станало, но знам че има още толкова много нива надълбоко

    Успех със знаците, мисля че всеки трябва да се научи да си ги разчита сам 🙂

    1. Vse o6te mi e trudno da gi raz4itam, no se staraq. Mnogo raz4itam na tvoqta pomo6t, Kate! Imam o6te mnogo uroci da nau4a. No i tova si e napredak!

      1. Ами напредък си е, как иначе! Я се потупай по рамото пред строя веднага :)!

    2. Вярвам, че всеки може да разчита знаците и това не е привилегия за избрани свръхсензитиви. Просто оставаш отворен за отговора, след като си отправил молбата или въпроса си. Това е.

  4. Знаците, те всеки път са различни и е трудно да ги проумееш на момента за мен поне.Ясно се разчитат когато погледнем назад обаче. Това може да са уроците.
    Но хората с тях е по-трудно. А и промяната не е за всички смятам аз.

    1. Да проумееш знаците, да ги разчетеш, това наистина си е изкуство, Мария. Но както не се научаваш за ден да свириш виртуозно на цигулка, така и не се научаваш изведнъж да настроиш сетивата си към връзка с Висшия си Аз, Вселената, Твореца – който, както го приема и разбира. Лично за мен отговорът идва като едно леко затопляне в сърдечния център и тиха радост: „Ето това е!“

      1. От всичко това, което прочетох, за себе си разбрах, че дори тухла да ми падне на главата аз няма да разчета знака. Толкова ли съм лишена от усет и интуиция или мога да се науча?

  5. Избраните свръхсензитиви не са ли подпомогнати по-пътя си и от жертвите.Може би всяка роля ,която избираме допълва матрицата.
    Всеки избор се случва с причина.Всеки носи отговорите в себе си.
    Вероятно не на всеки се случва *активацията*.
    Когато се срещаш с типичните жертви си казваш ,че не искаш да се усещаш като тях и правиш всичко възможно да отскочиш.Ами ако тяхната роля е да не се променят?

  6. Здражей Катя,да различаваш знаците,които ти изпраща съдбата наистина си е върховно дарба или някакъв вид житейско постижение,като например урок,на който живота те е научил.Да си призная,успявам понякога да разбера,че нещо което ми се е случили е знак и че трябва нещо да променя.Но това го оценям по-къано и си казвам ,,ето това ми е за урок;.Но после май често забравяме ,,урока“ и пак караме по старому.

    1. Да, Мария. Наистина после често забравяме урока, но нали в това се състои и радостта от живота: да започнеш да възприемаш по различен начин нещата и нещо, което преди ти е причинило само болка и обида, сега да осъзнаеш, че ненапразно е дошло в живота ти и да му благодариш. Затова, според мен, се повтарят ситуациите. За да осъзнаем, че всеки урок е дар и освен да си направим съответните изводи, да му благодарим.

  7. Много ми се иска да пиша от гледна точка на опитна ясновитка,но уви съм обикнавенна Жена…та в тази си роля има моменти в които се чувствам жертва,знаци разпознавам доколкото ми разбира главата,но рестартирането има добър ефект в живота на човек.Отдалечаването от сериозния проблем и намиране на алтернативи е много зареждащо…е това ми разбира главата след някой друг семинар и N изчетени книжки.

  8. 🙂 Този текст сякаш съм го писала аз 😀
    От доста време се чудя на себе си защо толкова ме дразнят позицията на знаещия и позицията на жертвата (и естествено пространството около мен се напълни със знаещи и жертви 😀 ).
    Стигнах до извода, че човек се дразни на това, което разбира и познава. Непознатото и неразбираемото може да те остави в потрес и почуда, но раздразнение може да предизвика само близкото и познатото.
    Може би ме е страх от това да не се върна в „жертвения“ период и за това се нервирам на всички, които могат да ме завлекат там със себе си?
    Или пък позицията, в която съм (колкото и да си вярвам, че не е така) е на някакъв „знаещ“ от друг тип, затова се дразня от знаещите, които си го признават?

    1. Радвам се, Биляна, че толкова въпроси съм предизвикала у теб. Това е целта на занятието :). Сега остава да им отговориш.

  9. Как да определя позицията си? Не съм жертва, превъзмогнах го вече, дали съм знаеща или съм на привратна точка? Много бих искала да осъзнавам вече какво и как да го правя или как да постъпвам в определени ситуации. Но аз мисля че на това човек не може да се научи, при всякакъ возникнал въпрос ние мислим, рассъждаваме а после задаваме си въпроса дали правилно сме постъпили? И никога не сме сигурни, и така цял живот:грешка-наказание-прошка, прошка-грешка и пак наказание. Някъде прочетох че ако грешка може да се поправи, значи това не е грешка.Сега, тези дни неса последици от грешка та си която направих преди 5 години и с усмивката търпя наказанието си.

    1. Здравейте отново, явно днес ми е ден за размисъл. Интересно, че коментарите са само на жени / по мое усещане млади жени/ Не можем да се сърдим на първолака, че не може да решава задачи с няколко неизвестни или интеграли. Това ще стане след натрупани опит и знание т.е.необходимо е да се извърви определен път, опинтости. Добре е да забелязваме повтарящите се събития / не непременно еднакви, а от един и същи тип/. При мен беше така: оплаквам се пред приятелка,прибирам се вкъщи – скандал, недоволствам от съпруга си – първо ми изчезваше гласа за седмица-две, след време големият ми син се контузваше нещо и така докато не проумях връзката. Замлъкнах и започнах да наблюдавам. по-страшен е вътрешния разговор, който трудно се обуздава. Късно вечер започнах да извиквам в съзнанието си най-хубавите времена и усещания със съпруга си /по онова време бях „мъжко момиче“/разговарях с неговия Висш аз, четях много литература /притчите и ченелингите на Крион/ и търсех отговори. Проумях, че той е моят най-голям учител, благодарях / от душа, искрено/ на неговия висш аз редовно и полека, лека чудото стана. Прилагах го едновременно към свекър и свекърва- и нещата се подредиха. Сега съм щастлива и благодарна, че Бог ми даде силите и търпението да се разплатя с любов и да заживея истинския си живот. На мен ми бяха необходими около десетина години, но сега времената са други и съм сигурна, че ще се справите за много по-кратко време. Сега се забавлявам на синхроничностите, знаците и срещите в ежедневието си. Гледам на живота си с вяра в Божествения план, смирение и БЛАГОДАРНОСТ./няма как да се сърдя на себе си, че съм си заложила всички тези „капани“ по пътя към дома/ Забавлявам се живеейки, защото проумях, че животът е игра, сценаристи на която сме самите ние. Вземете своя щит на вярата, мечът на любовта и нека светлината ви води.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *