Защо още си болен и нещастен?!

Човеко, защо още си болен и нещастен?
Това е мисълта, която от доста време не ми дава мира.
Толкова информация се появи през последните 10-15 години за връзката между физическите заболявания, инцидентите, нещастията и психо-емоционално състояние на човека.
Всеки може да се опита да намери връзката между това, което му се случва, начина, по който живее, мисли, чувства и здравословните си проблеми.

Може… Ама най-често не го прави. Информация много и той трябва да ѝ обърне внимание. Но не го прави. Може да се опита да намери повторяемостта в нещата, които му се случват и начина, по който ги възприема, а след това и последствията… Но предпочита да не го прави.

Тук ще изложа моите наблюдения, разсъждения. Можеш да ги приемеш изцяло, донякъде, да ги отхвърлиш – ти избираш, както винаги. Както и това да продължаваш да избираш да си болен и нещастен.

Парадоксално ли ти звучи?
Та кой иска да е болен?!
Кой би избрал болестта пред здравето?
Хронично болният го прави. Щом болестта си седи с него и не си тръгва, значи той ИСКА да е болен.
Още ли четеш? Не си ли затворил ядосано страницата?
Можеш да го направиш сега, защото не отговарям за последствията 😉 .

У всеки биологичен вид е заложен механизъм за оцеляване.
Човекът успява да го заглуши, „благодарение“ на своя ум.
Защото хомо-сапиенсът, уж „разумният човек“, предпочита да е ЖЕРТВА. Предпочита да се озърта наоколо и да търси причините за нещата извън себе си, да продължава да върви по една утъпкана пътечка.
За едно животно е неразумно да яде неща, които биха му навредили. Човекът го прави.
Едно животно не би повтаряло отново и отново неща, които застрашават живота и оцеляването му (стига да не следва друг инстинкт – за продължаване на рода, като при есетрите, например) – човекът го прави.
Но сновното, което прави човекът, е, че постоянно държи включена в главата си „словобъркалката“. Постоянно наум, във въображението си, строи реалности. И тези реалности не са за едно щастливо, безпроблемно настояще и бъдеще. Не са за радостен, творчески живот, в свобода, изобилие и любов.

Каквото мисля за себе си и живота си, това и получавам.

Помните историята за дървото на желанията, нали?

Накратичко: седнал уморен пътник под едно дърво в полето да си почине. Помислил си: Колко съм жаден. Да имаше студена вода. И хоп – пред него се появява съд с чиста, студена вода.
Утолил жаждата си човекът и си помислил: Доста съм гладен. Да имаше какво да хапна… досещате се вече, че пред него се появила отрупана трапеза.
Нахранил се човекът, но в главата му се зародила една мисъл: Какво става тук?! Кой прави всичко това?! Навярно са зли духове, които ще изскочат отнякъде и ще ме разкъсат…
Случило се и това. Защото човекът бил седнал под дървото за изпълнение на желанията.

Всеки един от нас, през целия си съзнателен живот, седи под едно такова дърво. Каквото мисли, в каквото вярва, от каквото се страхува – това получава. Проблемът е, че, първо – не го получава веднага и затова не може да схване връзката.
И второ – получава го под различни форми-последствия и също не може да разпознае причините.
Болестите са последствията от нашите вярвания, убеждения, страхове, обиди, вина… Но за да схванем връзката, трябва да започнем да копаем. Да приемем, че по някакъв начин НИЕ СМЕ ОТГОВОРНИ за тях.
Е как аз ще съм виновна за хроничното възпаление на ставите, което имах?! То просто ми се случи.
Как ще съм виновна за проблемите с щитовидната жлеза, които имах?! Те просто ми се случиха.
А за мигрената (вече в минало време)?!
Ами за дископатията и ужасните болки при криза (минало свършено 🙂 )?!

Мой много близък има проблеми със стомаха, ставите, оросяването на мозъка… Вече три пъти има инцидент с кървяща язва. „Ама те само бактериите са причина и нищо друго.“
Ставите – „ами наследственост“.
Дископатията – наследственост.
Оросяването на мозъка – също наследственост.
Добре. Ние носим едни и същи гени. Защо аз ВЕЧЕ нямам проблеми със ставите, оросяването, стомаха, гръбнака?

Отговорът ми е – ЗАЩОТО ИЗБРАХ ДА ПОЕМА ПЪЛНА ОТГОВОРНОСТ ЗА ЗДРАВЕТО И ЖИВОТА СИ.

Помня деня дори – преди 15 години. Когато седях в залата пред групата и водещият Петър Василев ми задаваше въпроси, за да се установи доколко са задоволени моите истински потребности. И докато търсех отговорите, изведнъж ми светна: Целият ми живот досега е едно очакване. Очакване, че ще стискам още зъби, ще потърпя още и ще дойде един прекрасен ден, когато ще започна да живея истински – в радост и щастие. А засега се налага да потърпя, в очакване… Очакване… Тогава проумях, че идея си нямам какво трябва да се промени, за да започна да „дишам с пълни гърди“. Да съм здрава, да съм доволна от живота, който водя, да виждам смисъл в онова, което правя… Да се радвам на всеки ден.

И от този ден нататък започнах да търся отговорите на въпросите: защо ми се случва онова, което ми се случва; какво ме прави щастлива; с какво бих се занимавала с радост…

Важно: отговорите започнах да търся пред огледалото, в което се оглеждах самата аз. Не сочех с пръст навън, не обвинявах хората и обстоятелствата. Всъщност не обвинявах никого – просто търсех отговорите. И те започнаха да идват. Под формата на книгите на Лууле Виилма, например, на Уейн Дайър, на Стив Ротър, Естер и Джери Хикс, на… не си ги спомням вече. Голямо и интензивно четене падна 🙂 . Но с всяка прочетена книга, получавах парченце от пъзела. И картината ставаше все по-ясна, по-различима.

Но първата и най-важна крачка беше осъзнаването на СВОЯТА ОТГОВОРНОСТ ЗА ЖИВОТА И ЗДРАВЕТО СИ.

Това не е работа за ден-два. Не е и за месец. Не знам за колко е. Не съм си задавала въпроси колко работа има да се върши и колко време ще отнеме. Просто започнах да се стремя да живея осъзнато. Да следя мислите си, емоциите и чувствата. Да преразглеждам вярванията и нагласите си. И да действам.

Дали е по-лесно да отидеш на лекар и той да ти изпише едни лекарства? Разбира се. Ще те излекува ли това? В никакъв случай. Може да тушира временно нещата, но те отново ще се върнат – под една или друга форма. Да очаквам лекарят да ми каже как да се излекувам е предаване отговорността за здравето и живота ми в чужди ръце. Е, няма да го направя. Тук не става въпрос, разбира се, за случаите, когато се налагат спешни животоспасяващи интервенции. Но пак ще се замисля и ще покопая, след това, за причините. За да не се повтаря.

Тук спирам. Дълъг се оказа текстът. Но който прочел – прочел. Все ще остане нещо, като зрънце, като частица от пъзела. Както и у мен оставаха частици от хилядите изчетени страници, проведени медитации, чистки. И всяко си заставаше на мястото, за да се оформи ясната картина на живота ми днес. Живот, който ме радва и изпълва с усещането за значимост и смисъл. Пожелавам ти го и на теб!

Катя Богданова
Обикновена Вълшебница

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *