Кое е най-трудното в този наш живот?

priemaneПреди да разгърна моето виждане по темата, бързам да поясня: това са си мои и само мои разсъждения, основани на осъзнаванията, до които съм достигнала. Просто ги споделям и нямам за цел да поучавам и налагам. Ясно?

Тогава – нека продължим 🙂 .

Преди няколко години упорито попадах на информация, че в основата на всичко стои любовта, че ако искаме да се развиваме духовно и да продължим нагоре по спиралата, трябва да обичаме всичко и всички. Повярвах в това и се опитвах да го прилагам. Как мислиш, получи ли ми се? Този мой стремеж се сблъскваше буквално на всяка крачка с невъзможност да го приложа. Много е лесно да обичаш ясното, слънчево утро, да се радваш на красивото цвете, на малкото пухкаво бебче, което гука сладко-сладко.

Ами когато научиш за зверско убийство? Когато разбереш за стотици жертви от атентат? Можеш ли да изпиташ любов към извършителите? Това са произволно хрумнали ми примери. Но схващаш идеята, надявам се.

Как да проявиш любовта си към човек, който съзнателно ти вреди, към предалия те „приятел“, към насилника, който цели да те смачка, физически и психически? Как да проявиш любовта си към ситуации като тоталното разграбване на богатствата на България, към грабителите й? Как да проявиш любовта си към воините-камикадзе, които се взривяват и погубват десетки и стотици невинни?

Всичките ми опити да се опитам да разпростра любовта си към хора и ситуации, които не приемам, бяха обречени на неуспех. В това изречение се съдържа отговорът, до който достигнах за себе си – „не приемам“. Това ли било?! Приемане?

Какво означава приемане за мен?

Означава, че приемам, че нещата си следват своя, висша логика в развитието.

Означава, че всяко проявление на физически план си има своя, скрита причина и своя, макар и неизвестна ми, цел.

Означава, че не аз определям кое е правилно и кое грешно, кое е редно и кое – нередно, кое е добро и кое – лошо и т.н.

Преди седмица чух нещо, което простичко формулира нещо също така важно: „Не всяко добро е наистина добро и не всяко зло е наистина зло.“ Нашето, земното, човешкото тълкуване, не може да достигне висшия замисъл. Няма да се разпростирам тук върху законите на кармата – един блог, като моя, не е място за сериозни и задълбочени изследвания.

Много често съм казвала на своите клиенти, че всеки върви по собствената си пътечка и се спъва в своите си камъни.

Не можеш да задаваш по кой път да тръгне друг – можеш да избираш само своя.

Не можеш да налагаш своите научени уроци на друг – той има да учи негови, които може и да не съвпадат с твоите.

Не можеш да предпазиш някого от грешки, като поемаш отговорността или товара му (майките често се опитват именно това).

Не можеш да съдиш другия, защото не знаеш през какво е минал и през какво е избрал още да премине.

И от всичко, което споделих тук, у теб, вероятно, са се появили въпросите, които толкова често чувам: Това означава ли, че трябва да си примиряваме, да понасяме безропотно, да се съгласяваме с неправдите и своеволията, да отстъпваме и да седим със скръстени ръце?

За себе си разбрах – не, не трябва. Няма „трябва“. Има избирам, предпочитам. Направи онова, което считаш за нужно, но не съди. Застани срещу проявата, постъпката, но не срещу човека и правото на душата му да избира.

Осъждането, както всичко в този свят, е като бумеранг. Каквото изпратиш, това ти се връща. Ти съдиш и отхвърляш – в отговор – теб съдят и отхвърлят.

А ако се опитаме по другия, трудния начин? Ти приемаш правото на другия да постъпва така, както му диктува неговия вътрешен глас, неговите програми, неговото подсъзнание – наречи го, както си искаш. По този начин не само признаваме правото на другите, а най-важното – признаваме и собственото си право да вървим по избрания път и да учим избраните уроци. Тогава няма вина, срам, страх. Няма осъждане и отхвърляне.

„Във всеки един момент, всеки прави най-доброто, на което е способен в този момент, спрямо ресурсите, с които разполага.“ Точно и ясно. Няма осъждане, няма отхвърляне. Има ПРИЕМАНЕ.

Има СМИРЕНИЕ, което е различно от примирение, в смисъла, който обикновено влагаме в тази дума.

Има ПРИЕМАНЕ НА ИЗБОРИТЕ НА ДУШАТА – на нашата и на тези на другите. Това, според мен, е най-трудното. Ако успеем това да постигнем, до любовта има само една крачка… А може би именно чрез приемането влизаме в любовта? Ти си отговори. Аз още търся този отговор 🙂 .

Тук веднага се надигнаха и други теми: за огледалата, за това, че всички сме едно, за Вселенските Принципи и Закони. Но не – няма да се заемам с трудната за мен задача да ги „осветлявам“. Не това е целта ми и не в това е силата ми. Аз избирам да споделям СВОЯ път и СВОИТЕ осъзнавания. Ако с това съм докоснала нещо в теб и това е довело до ТВОИ прозрения и осъзнавания – значи съм постигнала целта си.

Благодаря, че ми позволи да споделя с теб! А имаш ли ти нещо да споделиш по темата?

Катя Богданова
Обикновена Вълшебница

8 мнения по „Кое е най-трудното в този наш живот?“

  1. Благодаря за смелостта да споделяш.
    Към това се придържам доколкото мога, запазвайки по този начин достойнството на „противника“ ….
    „Застани срещу проявата, постъпката, но не срещу човека и правото на душата му да избира.
    „Във всеки един момент, всеки прави най-доброто, на което е способен в този момент, спрямо ресурсите, с които разполага.“
    Не можеш да задаваш по кой път да тръгне друг – можеш да избираш само своя.

    Не можеш да налагаш своите научени уроци на друг – той има да учи негови, които може и да не съвпадат с твоите.

    Не можеш да предпазиш някого от грешки, като поемаш отговорността или товара му (майките често се опитват именно това).

    Не можеш да съдиш другия, защото не знаеш през какво е минал и през какво е избрал още да премине.“ Същото важи и за народите.

  2. „За себе си разбрах – не, не трябва. Няма „трябва“. Има избирам, предпочитам. Направи онова, което считаш за нужно, но не съди. Застани срещу проявата, постъпката, но не срещу човека и правото на душата му да избира.“
    Прекрасно изказано. По тази тема също търсих отговори и ги затвърдих след прочетеното.

  3. Вследствие на четене и лични мои убеждения и опит /чета избирателно и не всичко/ постъпвам последния начин. Винаги. Усмихната съм на всички. Разбрах, че никой не е длъжен да търпи моите лични физически и душевни терзания. Помагам на всички, стига да го поискат, разбира се, защото се убедих, че непоискана помощ не се дава. Не споделям плановете си. Защото до сега чуждата завист ги смазваше в зародиш, или ми ги открадваха… Така… Не съдя. Защото няма смисъл. Само себе си, защото там трябва да правя корекциите – вътре в мен. А имам толкова трески за дялане, че не е истина 🙂 А истината винаги е била и ще бъде субективна. За каквото и да е. Всеки има своята истина. Още повече в този свят на манипулативни медии – просто не гледам новини. Насилие винаги ще има. Докато има невежество. Но по тази тема няма да задълбавам, защото ще стигна до религиите.
    Вярвам само и единствено в неща, в които съм убедена, че са истина /отново субективна, но по този начин се отървах от страх от смъртта например/. Не се натрапвам на никого. Натрапниците ги игнорирам. Просто е. Не говоря с хора които ме натоварват. Не споря. Вече. За да не ми се налага да влизам в обяснителен режим.Спрях да си губя времето с излишизми. Спрях да искам да се доказвам пред хора, за които нищо не знача. Няма на кого и за какво. Аз съм това, което съм и се гордея със себе си. Разбрах кои са ми приятелите. Разбрах кое за мен е най-важното. Разбрах, че всичко е суета. И е временно. Разбрах кои са ми приоритетите, и че съм някаква – никаква прашинка, временна. Научих се да уважавам себе си, правата си, а не само тези – на околните. Всеки е това, което иска да бъде… Шарен свят. Май на това викаха „толерантност“. Зад всеки акт стоят хора, съдби, идеи… Открих, че първосигналната колежка, която вечно вдига скандали е с дислексия… За всяко нещо си има обяснение. При мен се случва така – влизам в кожата на другия и ми е като прочетена книга.
    Вече нищо не ме учудва… Даже въпроси „Ма как може…“ Ей така – всичко може, щом се случва. Важното е от това, което ни се случва – добро и лошо, да ни води към израстване положително. . И да се радваме на малките неща.
    Сега като си гледам писанието се замислям…Е, поне не съм спряла да мисля. Май съм права – за себе си. Имам и амбиции, и цели, и мечти, и си ги следвам 🙂
    Но знам, че откакто постъпвам така, съм по-добър човек. Със сигурност.
    Кате, благодаря за статията 🙂

    1. Аз също ти благодаря, Бриги, за подробния коментар. Подписвам се под всичко, което си споделила. Даже ми стана смешно за съвпаденията. Например когато моите клиенти започнат с израза: Ама как може…, аз репликирам: Щом го е направил, значи може, така че отговор имаш 😉

  4. Благодаря Кате за споделеното.И аз се опитвам да приемам и да не коментирам неща ,които се разминават с моето мислене и морал.Трудно ми е нерядко и тогава се подсещам точно за това ,че всеки има избор и личен път,че нещата имат своя вселенски разумен смисъл и аз съм много за кратко тук ,за да ги обхвана,камо ,ли да ги разбера.Не ми е лесно ,но се старая съвсем осъзнато.Далеч съм още от безусловната любов към всичко и всички,макар да ми се иска да прегърна света ,както на твоята картина.Тогава сигурно дуяата ми ще тържествува-не знам….

  5. Да, Кате, напълно съм съгласна с теб. Приемам със съзнанието си нещо, случващо се около мен, постъпка на някой около мен, нечия реакция или цялостно поведение спрямо мен или изобщо, защото напълно осъзнавам факта, че нямам власт, а и не е необходимо, да влияя върху чужди поведения. И все пак, дори когато си приел нещо – нечие отношение към теб, нечие отхвърляне, нечия реакция, в теб остава едно желание да изясниш, да си обясниш „защо“ се е случило. И докато не получиш удовлетворителен отговор, периодично се връщаш, и връщаш, и връщаш с необяснимо желание да осъдиш другия. Мислиш, че си простил, но в един момент започваш процеса отначало. Да, всеки има право на своята истина, но когато неговата истина влияе и променя твоята – тогава? Особено пък когато става дума за близки на сърцето ти хора, на които държиш, а те са те наранили. Как да се справи човек с това? С другите – извън кръга на сърцето ти, е лесно. Все едно съм сложила невидима стена, не ги допускам близо до себе си и съответно те не могат да достигнат до мен и да ме наранят. И приемам спокойно поведението им – става дума за личностни отношения естествено. Що се отнася до действия против хората изобщо – политически, физически, духовни, там нещата стоят малко по-различно. Дори и да не ме засягат пряко, ми е много трудно да приема, нищо че този някой може да следва и изпълнява свои уроци.

    1. Иренка, прошката не е лесна работа, наистина. И желанието да сме прави, да възтържествува истината е много силно. Но всеки си има своя истина или, както казват старите хора, всеки съди от своята си камбанария. Хората ни нараняват ако ние приемем това като обида, нараняване. Ние придаваме смислите на нещата. Многото „защо“ може само да ни докара главоболие. Всеки задоволява свои си потребности, често неосъзнати, когато реагира по един или друг начин. И най-важното, което помня винаги: Всеки от нас има единствено и само работа преди всичко със себе си. Другите просто са огледала. Указват ни какво още имаме да свършим, от какво да се освободим и т.н.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *