О-о-о, искаш ли още?! Ето!

Седем смъртни гряха Твърде странно заглавие, нали? Ръката ми не се вдигна да го напиша по друг начин. Това е отговорът, който получавам… Хайде да започна по ред.

Преди няколко месеца случайно дочух, че има предложение към Седемте смъртни гряха: похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество, горделивост – да бъде добавен и осми – неблагодарност.

Днес искам да поговоря с теб за благодарността.

Не зная защо, но ние сме дълбоко неблагодарни същества. Не бързай да ме апострофираш: „Аз не съм!“ Първо чети нататък.

Нали си знаеш, че обичам да задавам въпроси. Една такава „Любопитка Богданова“ съм аз ;). Ето няколко по въпроса за благодарността.

Спомни си последния път, когато каза от сърце „Благодаря“:

  • за хляба на масата си
  • за покрива над главата си
  • за усмивката на детето си
  • за милия жест на любимия
  • за това, че чуваш, виждаш, здрава си
  • за чудесния случай, който ти помогна да намериш тази работа
  • за това че е толкова свежо утрото навън
  • за това че имаш Интернет и компютър, от който да четеш този пост…

Може да ти се стори странно, дори абсурдно да благодариш за всичките тези неща. Някои от тях ти се струват просто в реда на нещата, а други приписваш единствено и само на собствените си усилия и умения.

Като забравяме да благодарим, ние се ограбваме – в най-прекия смисъл на тази дума, това не е метафора.

Като не благодарим, на практика не отбелязваме това, което имаме и пропускаме възможността да му се зарадваме. А лошо ли е да се радваме? 

Един от законите на Вселената гласи, че това, върху което се фокусираме, се увеличава. Когато се фокусираме върху това, което нямаме, върху „нямам, нуждая се“, се увеличава нуждата в живота ни. А ако се фокусираме върху благодарността за това, което имаме – то ще доведе до „имане“. 

Когато кажем „Благодаря“, Вселената се усмихва и ни казва: „О-о-о, благодарна ли си? Искаш ли още? Ето!“

Често си срещала израза, че Вселената е изобилна. Да, изобилна е! Но, за да черпим с пълни шепи от нейното изобилие, трябва първо да сме благодарни за това, което вече имаме.

Много от най-успешните хора на днешното ни съвремие, започват и завършват деня си с чудесен ритуал – благодарност. Простият въпрос „За какво съм благодарна днес?“ е в състояние да отвори очите ти за благословенията в живота ти. 

В началото ще е трудно, наистина. Просто няма да се сещаш за какво да си благодарна. Предлагам ти една техника: огледай всичко около теб, както материалното, така и хората, които те заобикалят, огледай себе си и при тази мислена разходка постоянно си задавай въпроса: „Какъв би бил животът ми ако това не присъстваше в него?“  Например: „Какъв би бил животът ми ако бях сляпа?“  Стресна ли се от примера? Няма страшно, просто опитай да походиш из дома си със затворени очи.

Ние най-често осъзнаваме какво сме имали, едва когато го загубим. Постъпи по-умно – осъзнай го сега. Осъзнай и другите неща в живота си.

Вземи решение всеки твой ден, от днес нататък, да започва и завършва с благодарност. Нека практиката на благодарността стане толкова естествена, както миенето на зъбите, например. И тогава Вселената, зарадвана, ще ти отвръща: „О-о-о, благодарна ли си? Искаш ли още? Ето!“

Катя Богданова
Благодарната

6 мнения по „О-о-о, искаш ли още?! Ето!“

  1. Съгласна съм за ролята на благодарността. Но напоследък тя стана мода за съжаление. Тя стана нещо, с което се парадира за възвисеност и осъзнатост. Всеки или почти всеки започна да пише „благодаря“ и още по-дразнещото „Благо Даря“. Мисля че благодарността е важно да бъде усетена, да премине през съществото ми, през сърцето ми. Постоянното и изказване я обезсмисля, тя става автоматична, или следване на модата. Предпочитам по-рядко да я изказвам, по-често да я изпитвам и с действия, жест, поглед да благодаря.

  2. Напълно съм съгласна с теб, Антоанета, че в последно време доста се парадира с духовността: това са си капаните на егото. В статията съм имала предвид благодарността именно от сърцето, а не като „отбиване на номера“. Това последното не работи. А бе, не ти ли минат нещата през сърцето, нищо няма да ти се получи както трябва 🙂

    1. Здравей,
      винаги започвам с едно странно изречение „Не ме разбирай погрешно“, и винаги започвам с него защото винаги ме разбират погрешно. Та на тезата че има вселенски закони, е по-голяма глупост няма и това е факт, тъй като определяш нещо за съществително то не значи че е съществително, ако то Е то надали ще бъде нещо което да поставиш като Обект пред себе си, то ще бъде цялото съществуване без да ти налага закони и норми. Единственото което „Вселената“ може да ти отвърне е това което искаш да чуеш, това е проекция на Аз-ът, който задължително иска отговор от Бог, Вселената,Ближният човек. Та дали сме благодарни, отговорът ми е съвсем просто „Не се налага“, всичко което ми изброи по горе хляб, усмивка, ближен човек, дете всичко е относителна даденост, обекти които са тук, но утре ги няма, то утре и тебе те няма. Когато виждаш че някой е наранен не го даряваш с усмивка, а му превързваш раната, не ти пука и на минутата дали искаш благодарност от него, даже по лошо ако я искаш тогава се превръща в чист егоистичен акт на желание. Благодарността обвързана със Вселената, тя тази която дава и взема е относително банално представяне на обект който поощрява и наказва някой от постъпките ти. Именно поради това обектно мислене в цялата статия се поражда и тенденцията всички хора да мислят че няма нищо случайно, ако беше всичко случайно то тогава кои са те, те не са угодни ни никой тогава, ако няма Бог, ако няма Контрольор като Вселената, то тогава на кого да са угодни, вече няма да има смисъл да казват благодаря. Самата дума „Благодаря“ е ненужна сервилност, махни я от речника си и от изразната система и ще се превърнеш в Акт на Благодарност, думата вече няма да бъде изричана, а действието зад нея ще бъде налице, вече повече ще галиш, прегръщаш и други какви ли не дейности. Дори ако човек освен вербално, и буквално в главата си замлъкне поне за един ден и не определя нещата на хубави и лоши дори и на ум, то това ще бъде далеч по-голяма благодарност към живота отколкото търсенето на нещо към което да изказваш благодарността си. Ако дори се зачудиш благодари на себе си че те има по принцип, не на родителите които са те родили, а на себе си като съществуваща индивидуалност, ако те няма и благодарността я няма, но теб те има и то с много заплетени представи, само човек който вече си изградил представа за морал,норми, предопределеност и крайна цел, само той може да изпитва благодарност в чисто егоистичен план. Но да всичко обектно е даденост, краката ти, зрението, обонянието, не се притеснявай ако ги загубиш случва се и на други се е случвало, това е страх от вероятността, именно вероятността е хаотичността на Вселената като обект и субект, макар че тя не може да бъде обектна в никакъв случай, тя е хаотичност, непредопределеност, непоследователност и никакъв ред. Страх и предрасъдаци виждам в цялата статия. Осъзнай се.

      1. „Анима“, отговарям ти, макар това „анима“ да ми звучи доста анонимно. Всеки отбелязва онова, на което е настроен. Ако аз се страхувам от нещо, ще го виждам постоянно или поне ще го мисля. Та в този ред на мисли ще поставя тук цитат от коментара ти – без да го коментирам: „Страх и предрасъдаци виждам в цялата статия. Осъзнай се.“

  3. Анима няма никакво значение също като името което някой друг ти е дал, за да се тупаш в гърдите с предопределеността си, аз съм Богдана (дор от бога), аз съм Богомил ( Мил на бога), Петър (камък) и тем подобни. Логиката че аз се проектирам в твоя пост чрез страхът си говори само че не си разбрала и дума от това което съм написъл.

    1. Препрочитам отново коментара ти и сега разбирам какво в него ме е „дръпнало“ – повелителното наклонение на глагола „осъзнаване“. Явно ми е прозвучало като размахан пръст :). Да, ние наистина проектираме самите себе си. И когато сме благодарни за ВСИЧКО, и за това, което определяме като благословение и за онова, което определяме като „наказание“, всъщност благодарим, за възможността да видим отговора или по-точно изваждането на показ на нашата истинска същност. И ако това, което виждаме, не ни харесва, да се запитаме защо. Дали защото „матрицата“ го определя като грешно или нередно, или защото сме изневерили на любовта в себе си. Ясно ти е, че не става въпрос за любовта към конкретно човешко същество. А за това дали съм разбрала нещо от коментара ти – това важно ли е за теб? Всеки разбира онова, за което е готов и няма правилно или грешно разбиране. И няма човек, който да може да определи кое е правилно тълкуване и кое грешно – не е ли така :)? Иначе пак затъваме в дуализма, нали?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *