Квантовият преход – иронично и носталгично

1118Това заглавие изплува в мен, „удари“ ме и буквално ме застави да седна да пиша. Да видим какво ще излезе. 🙂

Помните ли голямото очакване на 2012? Броихте ли колко сензационни „разкрития“ се появяваха в навечерието на тази година? От апокалиптични, бележещи свършека на света, до захаросаноискрящоизвисени за преход в Пето измерение.

Активираха се едни портали, призоваваха ни да активираме светлинните си тела и ни предлагаха великодушно да ни поведат в този процес (срещу съответното заплащане, естествено), пеехме дружно Мантрата на Пето измерение…Един подем, един възторг.  Обхванати бяхме от идеята, че ние, извисявайки се, помагаме и на човечеството да се извиси. Пращахме любов на Гая/Майката Земя…  И остана това време в историята. С многобройните си практики, семинари, колективни медитации, инициации, посвещения и безброй ченълинги (най-вече ченълинги). 

А после… Послето може да се характеризира с българската поговорка: „Преоблякъл се Илия, погледнал се – все в тия.“

Че се променихме, променихме се. Някои повече, други едва забележимо. Всеки, тръгнал по своята пътечка, в своите си темпове. Говорехме, че сме духовни… Какво, всъщност влагахме и влагаме в това понятие? Защото не съм забелязала да сме станали забележимо по-добри, състрадателни, любящи, подкрепящи. Все същите дребни ежбички, задкулисни игрички, сплетни, удари под пояса, напомпани до пръсване его-структури… Е, посланията продължават да се „свалят“ и  днес и все така ни заливат с премъдрости от Сириус, Плеяди, Орион и Алцион и не знам кой още -он, семинарите и светлинните медитации си вървят. Ентусиасти, все още, не липсват. А след поредната практика, която ни „извисява“, си се връщаме в дребодневието си.

Днес гледах във Facebook един клип за англичанин, сър Никълъс Уънтън, спасил през 1938/39 година 669 ! еврейски деца, като организирал извеждането им от нацистка Германия. По инициатива на съпругата му през 1988 година е организирана среща-изненада с част от тези деца. Гледах сълзите в очите му, сълзите в очите на спасените от него и, докато бършех собствените си очи, си мислех, че, благодарение на такива човеци, все още има надежда за планетата и човечеството все още има бъдеще.

Не зная дали този човек е медитирал, дали е пял мантри, дали знае кои са Възнесените Владици и дали се прочиства и защитава с Виолетовия пламък. Едва ли. Не мисля, че има необходимост от специални практики или, пък, от гуру, който да му казва какво да мисли, какво да прави, какво да яде и какво да пее. Не е активирал светлинното си тяло под вещо ръководство…Той просто е вършел незабележимо своята работа или, по-точно, онова, което е решил, че е негова работа, негова грижа – спасяването на деца.

В моя град, Варна, има един човек, пенсионер, Илия Костов, бивш строител, който вместо да седи по пейките в градинките или да блъска картите с наборите, благоустроява квартала си. Изгражда пътечки, оформя градинки. Досега е направил около 1000 метра алеи. Ей така, без биене в гърдите и афиширане. Не си губи времето да критикува управниците и да оправя света. Не чака някакви специални средства или европари. Просто оправя онова, което може да оправи и върши онова, което умее най-добре.

Колко от нас могат да се похвалят, че така, скромно и непретенциозно, са поели своята, макар и по-незначителна, но все пак мисия. Спасяването на земята звучи велико и възвишено, а спасяването на един човек? По-малко ли е? Да подадеш ръка, без очаквания за отплата, просто, инстинктивно, без да се замисляш. Да подариш усмивка, мил жест. Да изтриеш нечии сълзи, да споделиш нечия радост. Това по-малко ли е? И кое определя едно дело дали е значимо?

Често се казват много нелепици, придружени с името на Създателя. Че Бог иска това, иска онова. Моят Бог нищо не иска. Той просто ме е оставил и с любов наблюдава как се лутам, от време навреме, а после отново откривам Пътя си. Как се спъвам, а после изправям. Как понякога плача, но все по-често се радвам. С любов наблюдава стремежите ми да стана по-достойна за гордото име Божие чедо. Не ми се сърди за заблудите и грешките, за залитанията и сълзите на безсилие. Праща някого да ми припомни, че не съм сама. И аз отупвам праха от коленете си, изтривам сълзите от бузите и с леко сърце продължавам по Пътя си – да стана Човек! Без излишни приказки, без биене в гърдите, без мерене кой е по-велик и по-духовен. Сама, но не самотна. Знам, че, освен мен, още хиляди и хиляди също осъзнато са поели по своя Път. Спъват се в собствените си камъни и получават своите си уроци. Но не се оглеждам къде по Пътя си са, не се и сравнявам дали са „по-напред“ или „по-назад“ от мен. Това са измислици на Егото. Има просто Път. Вече нямам и нужда някой да ми казва какво да правя. Слушам сърцето си, колкото и изтъркано да звучи. Не ме е подвеждало досега, въпреки че често съм пренебрегвала гласа му и съм си понасяла последствията.

И продължавам. Защото никой няма да свърши моята работа тук, на тази красива планета. Никой няма да извърви моя Път, да научи моите уроци. А Великото подравняване? И то няма да ми свърши моята си работа. Аз винаги помня, че у Господа няма други ръце, освен моите. А ти?

Катя Богданова
Обикновена Вълшебница

10 мнения по „Квантовият преход – иронично и носталгично“

  1. Благодаря ти Кате, ти изрече по най-подходящ начин моите чувства. Благодаря ти!!!

  2. Прекрасно казано, толкова точно и вярно. Хваща те за гърлото и те кара да мечтаеш, за един по- добър свят, за едни чисти и светли отношения. Лек Път ти желая, защото то се вижда, верния е ☺

  3. Катя, колко точно и колко вярно е това, което си написала, като една Истинска Обикновена Вълшебница! Моите адмирации! Поздрави !

  4. Много хубаво си го усетилаКате.Всеки трябва сам да научи урока си.В училище ни пишеха бележки въз основа на нашите знания.В живота също е така -дали ще научим урока си за знания или за бележка зависи само от нас.Бпагодаря ти.

  5. да не разберат, че съм направила нещо. И още един вид хора ме притесняват – тези, дето винаги са бели и добри. А аз съм и бяла, и червена, и черна понякога дори, но когато припозная в една идея себе си – мога да преобърна света. Обичам се такава, цяла. Да! Това е моят квантов преход – научих се да бъда ЦЯЛА!

    1. Да, да много ми допада статията. Аз също мисля, че всеки има своя път по който да върви, така открива разни неща, важни за него самия. Всеки от нас е различен, уникален… но все пак част от едно цяло!

  6. Исках да намеря точно този доховен,извисен човек като теб. Практики добре,тайнство,но ми липсваше човешките добродетели. Да допада ми статията, намирам собствени мисли изразени от теб. Благодаря ти, че те има.

  7. Da sledvash patq si! Tova e nai-vajnoto neshto, no tozi pat – na dobroto. Da pravish dobro,bezuslovno, prosto zashtoto ti taka si reshil, bez da ochakvash neshto za tova. Ochakvaniqta vodqt do razocharovaniq!!!! Blagodarq ti, Katq!!!

  8. Да-само сърцето си трябваи слушам.Избрала съм си пътя и го вървя сама,без да се суобразявам с някого. Това е повик на сърцето ми. Но сущо така знам, че БОГ е винаги до мен и че ме подкрепя.

  9. За мен лично, смисълът на тези ченълинги,на всичкият шум и ентусиазъм, на мантрите и медитациите… беше в това,че започнах да си задавам въпросите АМИ АКО? Започнах да търся в себе си, да се оглеждам и да подлагам на съмнение правилата и догмите си.И мисля че работата на гурото,на водачът е точно тази.Ако го потърся да ми покаже картата на света.Аз обаче решавам къде искам да отида и по кой път да тръгна.Мисля, че ако използваме тези нови тенденции сериозно, те могат да ни помогнат да открием себе си и своята мисия.А след това с търпение, постоянство и без шум да я следваме

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *