Прощално писмо

писмо„Ако само за един миг Бог забрави, че аз съм само парцалена марионетка и ми подари късче живот, тогава аз, навярно, не бих говорил всичко, което мисля, но със сигурност бих мислил това, което говоря.

Аз бих ценил нещата не заради това, колко струват, а за това, доколко значими са. Аз бих спал по-малко, бих мечтал повече, разбирайки, че с всяка минута, когато затваряме очи, ние губим шейсет секунди светлина.

Аз бих вървял, докато всички останали стоят, не бих спал, докато другите спят. Аз бих слушал и наслаждавал, докато другите говорят, така както се наслаждавам на чудесния вкус на шоколадов сладолед! Аз бих се обличал по-скромно, бих се излежавал на слънце, излагайки на топлите му лъчи не само тялото, но и душата си.

Ако аз имах сърце, бих написал своята ненавист върху леда и бих чакал, докато се покаже слънцето.

Аз бих полял със сълзите си розите, за да почувствам болката от техните шипове и алената целувка на листенцата им.

Ако ми оставаше още късче живот, аз не бих прекарал нито ден, без да кажа на хората, които обичам, че ги обичам.

Аз бих убедил всеки човек, който ми е скъп, в моята любов и бих живял влюбен в любовта. Аз бих обяснил на тези, които се заблуждават, считайки, че когато остареят, спират да се влюбват, че всъщност остаряват, когато престават да се влюбват!

Бих подарил крила на детето, но бих му позволил да се научи само да лети.

Бих убедил старците, че смъртта идва не със старостта, а със забравата.

На толкова неща се научих от вас, хора! Аз разбрах, че целият свят иска да живее в планините, без да разбира, че истинското щастие е в това, как изкачваме планината.

Аз разбрах, че от онзи момент, когато за пръв път новороденото бебе стисне в своето малко юмруче пръста на баща си, той никога повече няма да го пусне.

Аз разбрах, че един човек има право да гледа на другия отвисоко само тогава, когато му помага да се изправи.

Има толкова неща, на които бих могъл да се науча от вас, хора, но, всъщност, те едва ли ще ми потрябват, защото, когато ме сложат в този куфар, аз, за съжаление, вече ще съм мъртъв.

Винаги говори това, което чувстваш и прави онова, което мислиш.

Ако аз знаех, че днес за последен път ще те видя спяща, аз силно бих те прегърнал и бих се молил на Бог да ме направи твой ангел-хранител.

Ако аз знаех, че днес за последен път гледам как ти излизаш през вратата, аз бих те прегърнал, целунал и бих те повикал отново, за да ти дам повече.

Ако знаех, че чувам гласа ти за последен път, аз бих записал на лента всичко, което кажеш, за да слушам това отново и отново, безкрайно.

Ако знаех, че това са последните минути, когато те виждам, аз бих казал: „Аз те обичам”, вместо да предполагам, глупака, че ти това и така го знаеш.

Винаги има утре и животът ни предоставя още една възможност, за да поправим всичко, но, ако аз греша, и днес това е всичко, което ни е останало, аз бих искал да ти кажа, колко силно те обичам и че никога няма да те забравя. Нито младежът, нито старецът не може да е уверен, че за него ще настъпи утре. Днес, може би, е последния път, когато виждаш тези, които обичаш.

Затова – не чакай нещо, направи го днес, защото, ако утре не настъпи никога, ти ще съжаляваш за този ден, когато не си намерил време за една усмивка, за една прегръдка, една целувка и когато си бил твърде зает, за да изпълниш последното желание.

Подкрепяй близките ти хора, нашепвай им колко са ти нужни, обичай ги, отнасяй се с тях внимателно, намери време за това, за да им кажеш: „съжалявам”, „прости ми”, „моля” и „благодаря” и всичките думи на любов, които знаеш.

Никой няма да те запомни заради твоите мисли. Моли за мъдрост и сила, за да говориш за това, което чувстваш.

Покажи на приятелите си, колко са важни за теб. Ако ти не кажеш това днес, твоето утре ще бъде такова, каквото бе и вчера.

И ако ти никога не направиш това, нищо няма да има значение…

Въплъти мечтите си. Това е миг от миналото…“

А ето и историята на това писмо…

През май, 2000-та година, в перуанския ежедневник La Republica под името на Габриел Гарсиа Маркес била публикувана поемата „Кукла” (La Marioneta), която е наричана още и „Прощалното писмо” на писателя. Скоро се изяснило, обаче, че авторът на това произведение е не световно известният колумбийски писател, а мексиканския вентролог* Джони Уелч (Johnny Welch), който написал тази реч за своята кукла. По-късно и двамата (Маркес и Уелч) потвърдили, че е станала грешка. Така и не станало ясно защо във вестника, под произведението на Уелч се появило името на Маркес.

Въпреки това, „прощалното писмо на Маркес” бива тиражирано нашироко и произвело истински фурор сред почитателите на таланта на колумбийския писател. Някои и до днес вярват, че писмото е написано от самия Маркес.

*вентрология: изкуство да се говори „със стомаха” без да се помръдват устните. Вентролозите използват кукли и създават илюзията, че разговарят с тях. У нас много известен вентролог в миналото бе факирът Мити, бащата на известния естраден изпълнител и композитор Емил Димитров.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *